вторник, 27 март 2012 г.
понеделник, 12 март 2012 г.
Орхидеи или Салепови (Orchidaceae) е семейство покритосеменни растения, с описани 800 рода и 25 000 вида.
Името им идва от гръцката дума orchi, означаваща "тестис", заради формата на луковиците на рода Orchis. Думата за първи път е използвана от считания за баща на ботаниката древногръцки учен Теофраст (372/371 – 287/286 пр.н.е.), в книгата му "Естествена история на растенията".
Най-общо, тяхното разпростанение е следното:
Името им идва от гръцката дума orchi, означаваща "тестис", заради формата на луковиците на рода Orchis. Думата за първи път е използвана от считания за баща на ботаниката древногръцки учен Теофраст (372/371 – 287/286 пр.н.е.), в книгата му "Естествена история на растенията".
Разпространение
Орхидеите са разпространени в хабитатите в цял свят, с изключение на пустините и Антарктика. Преобладаващата част от тях се среща в тропическите региони, най-вече Азия, Южна и Централна Америка. Орхидеи са откривани и отвъд арктическия кръг, в южна Патагония.Най-общо, тяхното разпростанение е следното:
- Евразия: 40–60 рода
- Северна Америка: 20–30 рода
- тропическа Америка: 250–270 рода
- тропическа Африка: 230–270 рода
- тропическа Азия: 250–300 рода
- Океания: 50–70 рода
Хранене
В зависимост от начина на добиване на хранителни вещества, орхидеите могат да се групират в следните категории:- Мнозинството видове са многогодишни епифити; намират се в тропически влажни широколистни гори, в субтропици и планински региони. Прикрепят се към други растения най-вече дървета, понякога и храсти. Въпреки това не са паразити.
- Малка част от орхидеите са литофити, подобни на епифитите, но прикрепящи се към скали или много твърда почва. Те получават хранителни вещества от атмосферата, дъждовна вода, гнила шума, хумус и дори мъртви тъкани от самите тях.
- Други са почвени растения, получаващи от почвата нужните им хранителни вещества. Тази група орхидеи е основно разпространена в умерения климатичен пояс.
- Някои орхидеи не съдържат хлорофил и са мико-хетеротрофи, напълно зависими от гъбички в почвата, които се хранят с гниещи части от растението (обикновено окапали листа). Орхидеите имат различни подземни органи-месести корени, коренища и коренови грудки. В клетките на кората на ОРХИДЕИ /ORCHIDACEAE/тези органи се развиват еднофитни гъби, които живеят в симбиоза с растенията. Стъблата на орхидеите са твърде различни при отделните видове-изправени, дълги, стелещи се, виещи се и силно скъсени. Много орхидеи образуват надебелени стъбла и надебелени части на стъбла, в които се натрупва резервна вода за прекарване на неблагоприятния период. Тези надебелени части се наричат псевдолуковици или въздушни грудки или туберидии. Листата на орхидеите са прости, с различна форма, разположени последователно или по няколко в снопчетата на върха на туберидиите или в прикоренови розетки. Цветовете са разположени поединично или в съцветия. Те са много разнообразни по размери, форма, багри и съчетание на багрите.
Слънчогледът произхожда от степта на Северна Америка, където и сега се срещат диви форми.
В Европа растението е пренесено през 1510 г. и засято в ботаническата градина на Мадрид. В началото се е отглеждал като декоративно растение и за семки.
Като маслодайно растение слънчогледът най-вероятно е използван от коренното американско население. Счита се, че индианците са получавали масло, с което са мазали косите и тялото си или са получавали бои за оцветяване на облеклата си. Като маслодайна култура, обаче, се отглежда от началото на 19 век във Воронежка област, Русия, откъдето обратно е пренесен в Европа.
У нас е пренесен след Освобождението от Русия като декоративно растение и за ядене, а отглеждането му като земеделска култура започва през 1917 г. След това за кратък период се превръща в основната маслодайна култура на българското земеделие.
По данни на ФАО площта на слънчогледа в света надхвърля 100 млн. дка и той се явява трета по важност маслодайна култура след соята и рапицата. Най-големи производители са Китайската народна република, Русия, Аржентина, Франция, Украйна, Австралия и др. България също е сред страните с най-висок рейтинг като производител и селекционен център в света.
Слънчогледът принадлежи към сем. Сложноцветни (Compositae), род Helianthus L. От този род са известни над 100 вида, повечето от които са разпространени като диворастящи.
Като полски култури се отглеждат само два вида — културният слънчоглед (Helianthus annuus L.) и топинамбурът (в някои райони се нарича ерелмаз) — (Helianthus tuberosus L.). От културния слънчоглед се отглеждат множество вариетети с различно предназначение — за масло, за храна на птици, за семки, декоративен. У нас най-разпространен е ssp. sativus, който се използва за масло. Той е средно ран екотип, чийто вегетационен период най-често протича от средата на април до средата на септември. Има високо 1,70–1,80 м неразклонено стъбло. Отглеждат се най-вече хетерозисни хибриди с тъмносиви до черни панцерни семена с оловен блясък, ивици и кантове.
Най-разпространените български хибриди са:
В България се засяват и хибриди, създадени във Франция, Югославия, Румъния и в мултинационалните семевъдни фирми Монсанто, Пионер и др.
Слънчогледът се отглежда за семената, от които се получава най-използваното у нас растително масло.
Слънчогледовото масло има висока хранителна стойност и добри вкусови качества. В състава му влизат главно ненаситени мастни киселини — линолова (50–65 %) и олеинова (25–40 %). Тези киселини се съдържат в незначителни количества в животинските мазнини и не се синтезират в човешкия организъм. Известно е, че консумирането на ненаситени мастни киселини води до формиране на така нар. „добър“ холестерин, поради което растителните мазнини са в основата на диетичното хранене при хората.
Освен за хранителни продукти (олио, маргарини, майонези, консерви, сладкарски изделия и др.), слънчогледовото масло се използва и за получаване на сапуни, лакове, безири и други промишлени изделия.
Средната консумация на слънчогледово масло у нас надвишава 15 kg на глава от населението.
В процеса на извличане на маслото чрез пресоване се получава около 35 % кюспе, което е ценен фураж за животните поради високата си кръмна стойност. Кюспето съдържа средно 36–40 % суров протеин и до 12 % мазнини. В белтъка се съдържат някои незаменими аминокиселини (лизин — 3,7 %, метионин — 2,2 %, триптофан — 1,5 %).
При ръчно бране на питите и отделна вършитба, от слънчогледа могат да се получат пити, съдържащи 5–10 % протеин и 15–20 % пектин, които да се използват за хране на овцете.
Стъблата съставляват около 30 % от надземната част на растението във фаза пълна зрялост. Използването им все още не е решено оптимално, въпреки, че се знае, че от сърцевината им може да се получава фина хартия.
Слънчогледът може да се отглежда успешно и като фуражно растение за получаване на силажи. Прибран в края на цъфтежа и начало на наливане на семената, той има суха маса около 35 %, 17 % от която са въглехидрати, 2,5 % са протеини, 1 % мазнини, с високо съдържание на каротини (50 %) и др.
Слънчогледът е важно медоносно растение за България, тъй като той се отглежда на големи площи, а в нектара, получен от 1 декар|дка се съдържат около 20 kg захари.
Ролята на слънчогледа в българското земеделие е много важна. Поради това, че той е окопна култура, засяването му спомага за правилен сеитбооборот на земеделските култури. Поради това, че е сухоустойчива култура, слънчогледът може и се отглежда на големи площи. Към настоящия момент в България се засяват средно 5–6 млн. дка слънчоглед и, поради това, слънчогледът се явява втората по важност и значение земеделска култура след пшеницата. Стопанското му значение се подсилва и от факта, че международната търговия със слънчогледови семена е една от най-успешните.
В Европа растението е пренесено през 1510 г. и засято в ботаническата градина на Мадрид. В началото се е отглеждал като декоративно растение и за семки.
Като маслодайно растение слънчогледът най-вероятно е използван от коренното американско население. Счита се, че индианците са получавали масло, с което са мазали косите и тялото си или са получавали бои за оцветяване на облеклата си. Като маслодайна култура, обаче, се отглежда от началото на 19 век във Воронежка област, Русия, откъдето обратно е пренесен в Европа.
У нас е пренесен след Освобождението от Русия като декоративно растение и за ядене, а отглеждането му като земеделска култура започва през 1917 г. След това за кратък период се превръща в основната маслодайна култура на българското земеделие.
По данни на ФАО площта на слънчогледа в света надхвърля 100 млн. дка и той се явява трета по важност маслодайна култура след соята и рапицата. Най-големи производители са Китайската народна република, Русия, Аржентина, Франция, Украйна, Австралия и др. България също е сред страните с най-висок рейтинг като производител и селекционен център в света.
Като полски култури се отглеждат само два вида — културният слънчоглед (Helianthus annuus L.) и топинамбурът (в някои райони се нарича ерелмаз) — (Helianthus tuberosus L.). От културния слънчоглед се отглеждат множество вариетети с различно предназначение — за масло, за храна на птици, за семки, декоративен. У нас най-разпространен е ssp. sativus, който се използва за масло. Той е средно ран екотип, чийто вегетационен период най-често протича от средата на април до средата на септември. Има високо 1,70–1,80 м неразклонено стъбло. Отглеждат се най-вече хетерозисни хибриди с тъмносиви до черни панцерни семена с оловен блясък, ивици и кантове.
Най-разпространените български хибриди са:
- със стандартен (линолов) тип на маслото — Албена, Сантафе, Сан Лука, Мусала, Меркурий и др.
- с олеинов тип на маслото — Диамант, Перла.
В България се засяват и хибриди, създадени във Франция, Югославия, Румъния и в мултинационалните семевъдни фирми Монсанто, Пионер и др.
Слънчогледовото масло има висока хранителна стойност и добри вкусови качества. В състава му влизат главно ненаситени мастни киселини — линолова (50–65 %) и олеинова (25–40 %). Тези киселини се съдържат в незначителни количества в животинските мазнини и не се синтезират в човешкия организъм. Известно е, че консумирането на ненаситени мастни киселини води до формиране на така нар. „добър“ холестерин, поради което растителните мазнини са в основата на диетичното хранене при хората.
Освен за хранителни продукти (олио, маргарини, майонези, консерви, сладкарски изделия и др.), слънчогледовото масло се използва и за получаване на сапуни, лакове, безири и други промишлени изделия.
Средната консумация на слънчогледово масло у нас надвишава 15 kg на глава от населението.
В процеса на извличане на маслото чрез пресоване се получава около 35 % кюспе, което е ценен фураж за животните поради високата си кръмна стойност. Кюспето съдържа средно 36–40 % суров протеин и до 12 % мазнини. В белтъка се съдържат някои незаменими аминокиселини (лизин — 3,7 %, метионин — 2,2 %, триптофан — 1,5 %).
При ръчно бране на питите и отделна вършитба, от слънчогледа могат да се получат пити, съдържащи 5–10 % протеин и 15–20 % пектин, които да се използват за хране на овцете.
Стъблата съставляват около 30 % от надземната част на растението във фаза пълна зрялост. Използването им все още не е решено оптимално, въпреки, че се знае, че от сърцевината им може да се получава фина хартия.
Слънчогледът може да се отглежда успешно и като фуражно растение за получаване на силажи. Прибран в края на цъфтежа и начало на наливане на семената, той има суха маса около 35 %, 17 % от която са въглехидрати, 2,5 % са протеини, 1 % мазнини, с високо съдържание на каротини (50 %) и др.
Слънчогледът е важно медоносно растение за България, тъй като той се отглежда на големи площи, а в нектара, получен от 1 декар|дка се съдържат около 20 kg захари.
Ролята на слънчогледа в българското земеделие е много важна. Поради това, че той е окопна култура, засяването му спомага за правилен сеитбооборот на земеделските култури. Поради това, че е сухоустойчива култура, слънчогледът може и се отглежда на големи площи. Към настоящия момент в България се засяват средно 5–6 млн. дка слънчоглед и, поради това, слънчогледът се явява втората по важност и значение земеделска култура след пшеницата. Стопанското му значение се подсилва и от факта, че международната търговия със слънчогледови семена е една от най-успешните.
Карамфил
Семейството наброява около 300 вида, произхождащи от Европа, Северна Африка и Азия. Те са едно-, дву- и многогодишни растения. Развиват силно разклонена коренова
система. Цветовете са прости или кичести, силно ароматни, разнообразно
обагрени - розови, червени, жълти или бели. Създадени са много хибриди и
сортове с други багри и пъстри. Карамфил Шабо
е устойчив на суша и на ниски температури. Предпочита леки, но добре
наторени почви. Семената се засяват на етапи в сандъчета, в оранжерии от
20 декември до февруари.
Оглеждане
Мястото
на отглеждане има голямо значение за получаването на качествени
цветове. Площта трябва да е равна /допуска се неголям наклон на юг/,
чиста от плевели/най-вече от пирей/и да се огрява от слънцето добре.
Най-подходящите предшественици за карамфила са зеленчуковите и окопните
култури, с които нямат общи болести и неприятели. На предварително
определеното място през есента се внасят 3-4 m разложен оборски тор на
декар. За регулиране на почвената реакция често се налага да се варува с цел реакцията на почвения разтвор да е със стойност Ph 6 - 6.5. Изорава се или се прекопава на дълбочина 20 - 25 см. Напролет при необходимост почвата се обработва още веднъж, но най-добре е да се дискува перпендикулярно на оранта, проведена през есента.
Растенията се разсаждат от 20 април до 10 май.
В
началния период на усилен растеж е необходимо да се осигури достатъчно
почвена влажност, тъй като недостигът на вода понижава качеството на
цветовете. За разрушаване на почвената кора, която се образува след
всяка поливка, почвата се прекопава, като растенията леко се загърлят.
През време на буйния растеж се препоръчва карамфилът да се подхранва с
12 г амониева селитра и с 10 г калиев сулфат на 1 кв. м, а през фаза бутонизация - с 15 г калиев сулфат и с 40 г суперфосфат на 1 кв.м. Растенията реагират добре на торене с бор - 0,2 г на 1 кв.м.
При това подхранване се включва азот, защото излишъкът му предизвиква
буен растеж на стъблото, забавя цъфтежа, а по-късно е причина за
разпукване на чашките на пъпките. В началото на цъфтежа поливането се
намалява. При тази агротехника карамфил Шабо
започва да цъфти към средата на юни - началото на юли. При реализацията
на първата беритба на цветове се внимава дръжките да не се отрязват
много ниско. Това забавя възстановяването и зацъфтяването на следващите разклонения. От едно растение за сезон може да се получат 15 цвята.
Видове карамфили в България
Нашата флора е богата с видове, които не са включени в листата на културните растения, но са с много ценни качества. Такъв е урумовият карамфил, който расте в Софийско, но е обявен за застрашен вид. Като редки видове в Червената книга на България са вписани стрибърневият карамфил растящ в Калоферско и в Асеновградско, картузианският карамфил, разпространен около Лом, картъловидният карамфил, който расте в Никополско и във Варненско.
Всички
любители на цветя трябва да събират семена от тези ценни видове и да ги
отглеждат в градини и паркове, за да ги съхранят за флората ни.
Интересно
Какъв е характерът на жена, на която любимото цвете е карамфилът?
Червения
карамфил e е символ на искрена любов. Ако го предпочитате, имате твърд
характер. Но изборът ви означава също, че се стремите към авантюри.
Почитателите на карамфили в пастелни цветове се нуждаят от любов.
Внимавайте
с тази, която обича карамфилите.Тя помага на тези, които се обръщат към
нея, но към собствената си цел се стреми без компромиси, като
булдозер.Жена, която твърдо знае какво иска.
Минзухар (Crocus) е род многогодишни цветя от семейство Перуникови (Iridaceae). Разпространени са от Източното Средиземноморие до Централна Азия.
Стъблото е отчасти скрито под земята и по време на цъфтежа има няколко остри, зелени листчета. Има видове с жълти и такива със светлосини или виолетови цветове. Има разновидности със сини, виолетови и оранжеви багри. Някои от видовете са с пролетен, а други — с есенен цъфтеж.
Има около 40 вида минзухари повечето от които са култивирани. У нас се срещат девет вида, като различните видове имат различни предпочитания към условията на средата.
Стъблото е отчасти скрито под земята и по време на цъфтежа има няколко остри, зелени листчета. Има видове с жълти и такива със светлосини или виолетови цветове. Има разновидности със сини, виолетови и оранжеви багри. Някои от видовете са с пролетен, а други — с есенен цъфтеж.
Има около 40 вида минзухари повечето от които са култивирани. У нас се срещат девет вида, като различните видове имат различни предпочитания към условията на средата.
Глухарчетата, също Жълтурче, Радика (Taraxacum) са род многогодишни тревисти растения. Само в Европа
са класифицирани над 1 200 вида и подвида на това растение.
Разпространени са по ливади и тревисти места, край пътища и населени
места. Медоносни.
Глухарчето принадлежи към подсемейство Лактукови (Lactuceae) заради естествения растителен латекс, който съдържа. Латинското название на растението Taraxacum идва от старогръцкото τάραξις ("възпаление на окото"), тъй като именно очните възпаления са били лекувани с латекса на глухарчето.
За медицински цели се използват надземната част (студен извлек), коренищата (студен извлек, запарка), цветните кошнички (запарка).
Мак (Papaver) е род едногодишни, двугодишни и многогодишни растения от семейство Макови (Papaveraceae). Около 100 вида, разпространени предимно в Северното полукълбо, отровни в различна степен. Съдържат бял млечен сок, богат с алкалоиди. Цветовете най-често са оцветени в различния нюанси на червения цвят, като преобладава аленочервеният. По-рядко са оцветени в бяло и жълто. В България растат 8 вида. Най-разпространеният като плевел е Полския мак. Като култура се отглежда Сънотворният мак (Papaver somniferum). Семената на повечето видове се използват като подправка в хлебопроизводството и в сладкарството. В южните райони на България в ограничени количества се отглежда българският сорт Пловдивски син 360.
Дивият мак се среща навсякъде по полето и посевите. Цветовете
имат най-различен цвят - червен, бял и лилав. След прецъфтяването
образува макова главичка със семе, в която се съдържа отровно вещество.
При сушене запазва отровното си действие. Чувствителни на отравяня са
говедата, свинете, конете и овцете. Други отровни за стопанските животни
растения са: лютиче, орлова папрат, лупина, синап, елда, млечка, рицин, къклица. (Източник: учебник по общо животновъдство за техникумите на Г.Кайтазов, И.Диваров, И.Ганчовски, стр. 33)
Абонамент за:
Публикации (Atom)