Моля, предлагайте видове цветя!

Орхидеи или Салепови (Orchidaceae) е семейство покритосеменни растения, с описани 800 рода и 25 000 вида.
Името им идва от гръцката дума orchi, означаваща "тестис", заради формата на луковиците на рода Orchis. Думата за първи път е използвана от считания за баща на ботаниката древногръцки учен Теофраст (372/371 – 287/286 пр.н.е.), в книгата му "Естествена история на растенията".

Разпространение

Орхидеите са разпространени в хабитатите в цял свят, с изключение на пустините и Антарктика. Преобладаващата част от тях се среща в тропическите региони, най-вече Азия, Южна и Централна Америка. Орхидеи са откривани и отвъд арктическия кръг, в южна Патагония.
Най-общо, тяхното разпростанение е следното:

• Евразия: 40–60 рода
• Северна Америка: 20–30 рода
• тропическа Америка: 250–270 рода
• тропическа Африка: 230–270 рода
• тропическа Азия: 250–300 рода
• Океания: 50–70 рода

В България естествено разпространени са 26 рода с около 60 вида. От тях 24 вида са защитени от Закона за биологичното разнообразие.

Хранене 

В зависимост от начина на добиване на хранителни вещества, орхидеите могат да се групират в следните категории:

• Мнозинството видове са многогодишни епифити; намират се в тропически влажни широколистни гори, в субтропици и планински региони. Прикрепят се към други растения най-вече дървета, понякога и храсти. Въпреки това не са паразити.
• Малка част от орхидеите са литофити, подобни на епифитите, но прикрепящи се към скали или много твърда почва. Те получават хранителни вещества от атмосферата, дъждовна вода, гнила шума, хумус и дори мъртви тъкани от самите тях.
• Други са почвени растения, получаващи от почвата нужните им хранителни вещества. Тази група орхидеи е основно разпространена в умерения климатичен пояс.
• Някои орхидеи не съдържат хлорофил и са мико-хетеротрофи, напълно зависими от гъбички в почвата, които се хранят с гниещи части от растението (обикновено окапали листа). Орхидеите имат различни подземни органи-месести корени, коренища и коренови грудки. В клетките на кората на ОРХИДЕИ /ORCHIDACEAE/тези органи се развиват еднофитни гъби, които живеят в симбиоза с растенията. Стъблата на орхидеите са твърде различни при отделните видове-изправени, дълги, стелещи се, виещи се и силно скъсени. Много орхидеи образуват надебелени стъбла и надебелени части на стъбла, в които се натрупва резервна вода за прекарване на неблагоприятния период. Тези надебелени части се наричат псевдолуковици или въздушни грудки или туберидии. Листата на орхидеите са прости, с различна форма, разположени последователно или по няколко в снопчетата на върха на туберидиите или в прикоренови розетки. Цветовете са разположени поединично или в съцветия. Те са много разнообразни по размери, форма, багри и съчетание на багрите.

Слънчогледът произхожда от степта на Северна Америка, където и сега се срещат диви форми.
В Европа растението е пренесено през 1510 г. и засято в ботаническата градина на Мадрид. В началото се е отглеждал като декоративно растение и за семки.
Като маслодайно растение слънчогледът най-вероятно е използван от коренното американско население. Счита се, че индианците са получавали масло, с което са мазали косите и тялото си или са получавали бои за оцветяване на облеклата си. Като маслодайна култура, обаче, се отглежда от началото на 19 век във Воронежка област, Русия, откъдето обратно е пренесен в Европа.
У нас е пренесен след Освобождението от Русия като декоративно растение и за ядене, а отглеждането му като земеделска култура започва през 1917 г. След това за кратък период се превръща в основната маслодайна култура на българското земеделие.
По данни на ФАО площта на слънчогледа в света надхвърля 100 млн. дка и той се явява трета по важност маслодайна култура след соята и рапицата. Най-големи производители са Китайската народна република, Русия, Аржентина, Франция, Украйна, Австралия и др. България също е сред страните с най-висок рейтинг като производител и селекционен център в света.

Слънчогледът принадлежи към сем. Сложноцветни (Compositae), род Helianthus L. От този род са известни над 100 вида, повечето от които са разпространени като диворастящи.
Като полски култури се отглеждат само два вида — културният слънчоглед (Helianthus annuus L.) и топинамбурът (в някои райони се нарича ерелмаз) — (Helianthus tuberosus L.). От културния слънчоглед се отглеждат множество вариетети с различно предназначение — за масло, за храна на птици, за семки, декоративен. У нас най-разпространен е ssp. sativus, който се използва за масло. Той е средно ран екотип, чийто вегетационен период най-често протича от средата на април до средата на септември. Има високо 1,70–1,80 м неразклонено стъбло. Отглеждат се най-вече хетерозисни хибриди с тъмносиви до черни панцерни семена с оловен блясък, ивици и кантове.
Най-разпространените български хибриди са:

• със стандартен (линолов) тип на маслото — Албена, Сантафе, Сан Лука, Мусала, Меркурий и др.
• с олеинов тип на маслото — Диамант, Перла.

Най-разпространените за семки сортове са Стадион и Фаворит.
В България се засяват и хибриди, създадени във Франция, Югославия, Румъния и в мултинационалните семевъдни фирми Монсанто, Пионер и др.

Слънчогледово поле в източната част на Предбалкана, по пътя Моравка-Конак.

Слънчогледът се отглежда за семената, от които се получава най-използваното у нас растително масло.
Слънчогледовото масло има висока хранителна стойност и добри вкусови качества. В състава му влизат главно ненаситени мастни киселини — линолова (50–65 %) и олеинова (25–40 %). Тези киселини се съдържат в незначителни количества в животинските мазнини и не се синтезират в човешкия организъм. Известно е, че консумирането на ненаситени мастни киселини води до формиране на така нар. „добър“ холестерин, поради което растителните мазнини са в основата на диетичното хранене при хората.
Освен за хранителни продукти (олио, маргарини, майонези, консерви, сладкарски изделия и др.), слънчогледовото масло се използва и за получаване на сапуни, лакове, безири и други промишлени изделия.
Средната консумация на слънчогледово масло у нас надвишава 15 kg на глава от населението.
В процеса на извличане на маслото чрез пресоване се получава около 35 % кюспе, което е ценен фураж за животните поради високата си кръмна стойност. Кюспето съдържа средно 36–40 % суров протеин и до 12 % мазнини. В белтъка се съдържат някои незаменими аминокиселини (лизин — 3,7 %, метионин — 2,2 %, триптофан — 1,5 %).
При ръчно бране на питите и отделна вършитба, от слънчогледа могат да се получат пити, съдържащи 5–10 % протеин и 15–20 % пектин, които да се използват за хране на овцете.
Стъблата съставляват около 30 % от надземната част на растението във фаза пълна зрялост. Използването им все още не е решено оптимално, въпреки, че се знае, че от сърцевината им може да се получава фина хартия.
Слънчогледът може да се отглежда успешно и като фуражно растение за получаване на силажи. Прибран в края на цъфтежа и начало на наливане на семената, той има суха маса около 35 %, 17 % от която са въглехидрати, 2,5 % са протеини, 1 % мазнини, с високо съдържание на каротини (50 %) и др.
Слънчогледът е важно медоносно растение за България, тъй като той се отглежда на големи площи, а в нектара, получен от 1 декар|дка се съдържат около 20 kg захари.
Ролята на слънчогледа в българското земеделие е много важна. Поради това, че той е окопна култура, засяването му спомага за правилен сеитбооборот на земеделските култури. Поради това, че е сухоустойчива култура, слънчогледът може и се отглежда на големи площи. Към настоящия момент в България се засяват средно 5–6 млн. дка слънчоглед и, поради това, слънчогледът се явява втората по важност и значение земеделска култура след пшеницата. Стопанското му значение се подсилва и от факта, че международната търговия със слънчогледови семена е една от най-успешните.

Карамфил

Карамфил

Семейството наброява около 300 вида, произхождащи от Европа, Северна Африка и Азия. Те са едно-, дву- и многогодишни растения. Развиват силно разклонена коренова система. Цветовете са прости или кичести, силно ароматни, разнообразно обагрени - розови, червени, жълти или бели. Създадени са много хибриди и сортове с други багри и пъстри. Карамфил Шабо е устойчив на суша и на ниски температури. Предпочита леки, но добре наторени почви. Семената се засяват на етапи в сандъчета, в оранжерии от 20 декември до февруари.

Оглеждане

Мястото на отглеждане има голямо значение за получаването на качествени цветове. Площта трябва да е равна /допуска се неголям наклон на юг/, чиста от плевели/най-вече от пирей/и да се огрява от слънцето добре. Най-подходящите предшественици за карамфила са зеленчуковите и окопните култури, с които нямат общи болести и неприятели. На предварително определеното място през есента се внасят 3-4 m разложен оборски тор на декар. За регулиране на почвената реакция често се налага да се варува с цел реакцията на почвения разтвор да е със стойност Ph 6 - 6.5. Изорава се или се прекопава на дълбочина 20 - 25 см. Напролет при необходимост почвата се обработва още веднъж, но най-добре е да се дискува перпендикулярно на оранта, проведена през есента.

Растенията се разсаждат от 20 април до 10 май.

В началния период на усилен растеж е необходимо да се осигури достатъчно почвена влажност, тъй като недостигът на вода понижава качеството на цветовете. За разрушаване на почвената кора, която се образува след всяка поливка, почвата се прекопава, като растенията леко се загърлят. През време на буйния растеж се препоръчва карамфилът да се подхранва с 12 г амониева селитра и с 10 г калиев сулфат на 1 кв. м, а през фаза бутонизация - с 15 г калиев сулфат и с 40 г суперфосфат на 1 кв.м. Растенията реагират добре на торене с бор - 0,2 г на 1 кв.м. При това подхранване се включва азот, защото излишъкът му предизвиква буен растеж на стъблото, забавя цъфтежа, а по-късно е причина за разпукване на чашките на пъпките. В началото на цъфтежа поливането се намалява. При тази агротехника карамфил Шабо започва да цъфти към средата на юни - началото на юли. При реализацията на първата беритба на цветове се внимава дръжките да не се отрязват много ниско. Това забавя възстановяването и зацъфтяването на следващите разклонения. От едно растение за сезон може да се получат 15 цвята.

Видове карамфили в България

Нашата флора е богата с видове, които не са включени в листата на културните растения, но са с много ценни качества. Такъв е урумовият карамфил, който расте в Софийско, но е обявен за застрашен вид. Като редки видове в Червената книга на България са вписани стрибърневият карамфил растящ в Калоферско и в Асеновградско, картузианският карамфил, разпространен около Лом, картъловидният карамфил, който расте в Никополско и във Варненско.

Всички любители на цветя трябва да събират семена от тези ценни видове и да ги отглеждат в градини и паркове, за да ги съхранят за флората ни.

Интересно

Какъв е характерът на жена, на която любимото цвете е карамфилът?

Червения карамфил e е символ на искрена любов. Ако го предпочитате, имате твърд характер. Но изборът ви означава също, че се стремите към авантюри. Почитателите на карамфили в пастелни цветове се нуждаят от любов.

Внимавайте с тази, която обича карамфилите.Тя помага на тези, които се обръщат към нея, но към собствената си цел се стреми без компромиси, като булдозер.Жена, която твърдо знае какво иска.

Минзухар (Crocus) е род многогодишни цветя от семейство Перуникови (Iridaceae). Разпространени са от Източното Средиземноморие до Централна Азия.
Стъблото е отчасти скрито под земята и по време на цъфтежа има няколко остри, зелени листчета. Има видове с жълти и такива със светлосини или виолетови цветове. Има разновидности със сини, виолетови и оранжеви багри. Някои от видовете са с пролетен, а други — с есенен цъфтеж.
Има около 40 вида минзухари повечето от които са култивирани. У нас се срещат девет вида, като различните видове имат различни предпочитания към условията на средата.

Глухарчетата, също Жълтурче, Радика (Taraxacum) са род многогодишни тревисти растения. Само в Европа са класифицирани над 1 200 вида и подвида на това растение. Разпространени са по ливади и тревисти места, край пътища и населени места. Медоносни.

Глухарчето принадлежи към подсемейство Лактукови (Lactuceae) заради естествения растителен латекс, който съдържа. Латинското название на растението Taraxacum идва от старогръцкото τάραξις ("възпаление на окото"), тъй като именно очните възпаления са били лекувани с латекса на глухарчето.

За медицински цели се използват надземната част (студен извлек), коренищата (студен извлек, запарка), цветните кошнички (запарка).

Мак (Papaver) е род едногодишни, двугодишни и многогодишни растения от семейство Макови (Papaveraceae). Около 100 вида, разпространени предимно в Северното полукълбо, отровни в различна степен. Съдържат бял млечен сок, богат с алкалоиди. Цветовете най-често са оцветени в различния нюанси на червения цвят, като преобладава аленочервеният. По-рядко са оцветени в бяло и жълто. В България растат 8 вида. Най-разпространеният като плевел е Полския мак. Като култура се отглежда Сънотворният мак (Papaver somniferum). Семената на повечето видове се използват като подправка в хлебопроизводството и в сладкарството. В южните райони на България в ограничени количества се отглежда българският сорт Пловдивски син 360.

Дивият мак се среща навсякъде по полето и посевите. Цветовете имат най-различен цвят - червен, бял и лилав. След прецъфтяването образува макова главичка със семе, в която се съдържа отровно вещество. При сушене запазва отровното си действие. Чувствителни на отравяня са говедата, свинете, конете и овцете. Други отровни за стопанските животни растения са: лютиче, орлова папрат, лупина, синап, елда, млечка, рицин, къклица. (Източник: учебник по общо животновъдство за техникумите на Г.Кайтазов, И.Диваров, И.Ганчовски, стр. 33)

Розата е род покритосеменни растения от семейство Розоцветни (Rosaceae). Той включва 100-150 вида храсти и лиани, разпространени главно в Азия, в по-малка степен в Европа, Южна Америка и Северозападна Африка. Много видове и хибриди се отглеждат като декоративни растения по целия свят. Маслодайните рози се отглеждат като етеричномаслени култури.Счита се, че отглеждането на рози за получаване на розова вода и по-късно на розово масло е започнало в Индия и Египет. С придвижването на турците и арабите през 9 век то е пренесено в Персия и Тунис. Търговията с розово масло в Европа е започнала през 16 век, а първите данни за розови насаждения по нашите земи са от 17 век — около Одрин, а в пределите на днешна България първите документални сведения са от 1712 г. за землището на с. Войнягово, Карловско. Със сигурност се знае, че в средата на 19 век се е формирала така нар. Розова долина, в района между Казанлък, Карлово и Стрелча.авторски права.

Срамежливата мимоза (Mimosa pudica) е растение от рода Мимоза, семейство Бобови. Родината му е Бразилия, но е натурализирано почти из целия свят. В естествената си среда в субтропичните гори на Южна Америка достига над 1 м височина, но отглеждано в саксия не надвишава 40 см. Характерно за него, подобно на останалите представители на рода Мимоза, е свиването на листата му дори при най-слаб полъх на вятъра или допир, което е защитна реакция, предпазваща го от неблагоприятните атмосферни условия и тревопасните животни.
В домашни условия се отглежда сравнително лесно. Изисква висока влажност на въздуха и оптимална температура между 16 и 24° С, през зимата е добре да се прибира на топло, тъй като трудно издържа температури под 10° С. Полива се обилно през лятото и значително по-рядко през зимата.
Използва се и с лечебни цели при нервни разстройства и безсъние.

Иглика (на латински Primula) е род обхващащ около 400-500 вида многогодишни тревисти растения от семейство Primulaceae, като голяма част от тях са хибриди. Заради ранният ѝ пролетен цъфтеж в Русия са ѝ дали името Първоцвет. Игликата е най-разпространеното градинско цвете в България.
С разнообразната си цветна палитра, игликата е колоритно градинско цвете. Някой от хибридните сортове са с цветове, надминаващи 4-5 см в диаметър. Примулата има късо нишковидно коренище. Стеблата са обикновено изправени и къси, или почти липсващи при някои видове. Листата са назъбени, с леко продълговата до яйцевидна форма, мъхести и набръчкани, захванати в розетка в основата на стеблото на растението.
Цъфти от февруари до май. Цветовете са петделни и съставляват право или наведено съцветие на върха на растението, или са единични в центъра на стъблената розетка. Плодът представлява многосеменна кутийка.
Игликата произхожда от умерените зони на северното полукълбо. В България са известни 8 вида иглики в диво състояние, като 4 от тях са защитени от Закона за биологичното разнообразие. Срещат се в ливадите и в подножието на предбалканските и балкански райони.
Отглежда изключително лесно и дори и да не се полагат особени грижи за нея цъфти всяка пролет. Желателно е редовно поливане през лятото.
За лечебни цели се използват коренището и корените, цветовете и листата. Притежават отхрачващо и диуретично действие. Засилват стомашната секреция. Действа успокоително и на нервната система.

600_400_1287407761_Leontopodium.jpg

Еделвайс от немски Edel - благороден, Weiss - бял (на латински Leontopodium - "Лъвска лапа") е род многогодишни тревисти растения от семейство Сложноцветни. Над 30 вида защитени високопланински растения. Срещат се в Европа и Югозападна Азия. В България расте само един вид в Пирин и Стара планина и Мальовишкия дял на Рила. Изображението на растението е емблема на Българския туристически съюз (БТС). Стъблото на цветето е високо до 20 см, туфесто и покрито с власинки. Листата са силно стеснени, прикрепени са към стъблото без дръжки и са покрити с бели копринени власинки. Долните листа са по-големи, а нагоре постепенно намаляват.
Еделвайсът расте по недостижими места във високопланинските райони.По света има повече от двадесет вида еделвайс,като в Европа се срещат само два.Най-рядките видове по света са от Еверест и от Хималаите.Изложен е на силно прегряване от слънчевите лъчи. Власинковите клетки задържат въздух, наситен с водни пари и така се намалява изпарението от листата. От другата страна, власинковата покривка действа като "слънчобран" - намалява поглъщането на слънчевата топлина.
Еделвайсът цъфти през Юни-Август. Цветовете му приличат на звездичка с около 10-12 листенца, наредени в кръг. Това не са цветни, а стъблести листа. Ако се разгледат под микроскоп или лупа, ще се забележи, че са покрити със сребристи власинки (трихоми), които са така усукани и сплетени, че маскират зеления цвят на листата. Тези власинки са мъртви клетки с въздушни клетъчни празнини и когато светлината се отразява от тях, изглеждат сребристобели. Еделвайсът се изсушава и използва за украса, тъй като запазва красотата си дълго време. Може да се отглежда в саксии.Расте върху варовити почви. Пчелите го обичат заради медоносните цветове, макар че го намират рядко. Поради безразборното бране има опасност еделвайсът да изчезне от нашите планини, затова късането му е забранено със закон и растението е включено в "Червената книга на България".
Цветовете на еделвайса се използват в медицината за приготвяне на лекарства против болести на белите дробове, сърцето и др. B Стара Планина специално за опазването му е създаден резерват "Козя стена".

Калата се отглежда лесно почти в целия свят. Има два вида кала. Първата е вечнозелената Zantedeschia Aethiopica (която включва Hercules, White Giant, Spotted Leaf, Aethiopica и др.). Втовирия вид са цветните хибриди, които често са наричани мини кали.

Отглеждане на вечнозелената Zantedeschia Aethiopica:

Произход: Родина на растението е Южна Африка.

Място: Най-подходящо за нея място е слънчево или шарената сянка. Ако го сложите на сянка, то ще загине. Лятно време го изнесете на открито, но далеч от течение и дъжд. Когато приключи цъвтежа (в периода на покой), калата се поставя на светло и сравнително прохладно място. Преместете я отново на светло и топло през декември, за да може да цъфти добре.

Температура: Не е желателно (и не харесва) температури под 10 градуса.

Почва: Растението обича богата, добре отцеждаща се почва. Най-подходяща е черноземната пръст.

Поливане: След като спре да цъфти, растението почти не се полива. Слагайте му вода колкото да не засъхне пръстта. В края на октомври или началото на декември обаче растението започва да се полива обилно.

Торене: Когато е в покой не се тори. От декември се подхранва веднъж седмично, но преди поливането.

Размножаване: Zantedeschia Aethiopica много лесно се отглежда от семена или деление.
Семената по принцип се посяват пролетно време. Взимайте семената от растението, чак когато вътрешността на цвета е станала жълта на цвят и е омекнала. Отстранете месото и извадете семената, след което ги исушете. Семената се поставят в почва и се покриват, но не плътно.Не трябва да се поставят на гъсто, защото се нуждаят от повече място за образуване на корените.
Размножава се и чрез резници, но само когато растението е в активна фаза. Отрежете с остър нож или ножица. Поставете отрязъците на около 5 см.в големи сандъчета или саксии. Препорачително е да не засаждате растения с различен цвят на едно място, тъй като по принцип те цъфтят по различно време.
В градината се засаждат на място с шарена сянка.Вирее и на сянка, примерно под дървета, но в този случай цъфтежът ще е ограничен.

Болести по калата
Калата рядко се напада от вредители. Понякога има подобни на листна въшка буболечки върху очите, но те лесно се избърсват.

Калата най-много страда от мекото гниене и ервинията. Ервинията е често срещан в почвата организъм, който атакува, ако калата загние. Има две причини поради която Калата загнива:
1. ако я преполеете
2. стрес при претопляне на корените.

Мекото гниене е ужасно. При изкопаване на грудките, те миришат ужасно и са меки и кашави.

Препоръчваме да изхвърлите заболелите грудки, за да не се заразят останалите. Понякога грудката може да бъде спасена. Извадете я и я изплакнете със силната струя на градински маркуч докато отмиете изгнилите части. Можете също така да изрежете изгнилото. Оваляйте във фунгицид и изсушете грудката докато оголените зони се покрият с кора и станат твърди. Ако още има меки зони, изрежете ги и повторете процедурата. Докато има „око”, има шанс да спасите грудката. Изсъхне ли грудката напълно и се втвърди, можете да я посадите отново. Не поливате докато не поникнат листа. Ако е есен, направо съхранете грудката за да я посадите през пролетта.

В случай, че гниенето атакува градинска зона, може да засегне всички грудки. Нормално изглежда да спрете поливането, но но това е грешно! Ако е горещо, незасегнатите грудки може да се стресират от прегряване и също да се подадат на заразата.

Спазвайте следното
Много обича слънцето.
Почвана трябва да е мокра.
Влажност на въздуха трябва да е висока.
Подхранване: По време на растежа.

Зюмбюлът (Hyacinthus) е луковично многогодишно растение от рода Hyacinthus, от семейство Liliaceae. Произхожда от средиземноморските части на Европа и Мала Азия, където расте в диво състояние. Като градинско цвете се отглежда от 15 в., откогато са създадени над 300 разновидности. Цветовете му се състоят от гроздовидно съцветие със специфичен, силен аромат. Цъфти през април в различни багри - бяло, жълто, розово, виолетово, червено, синьо.

Зюмбюлът е едно от най-популярните и най-обичани цветя в българския двор.Наречен е на името на прекрасния юноша Хиацинт от гръцката митология.
Зюмбюлът (Hyacinthus orientalis) е едно от най-разпространените многогодишни луковични растения. Той е с прости кичести камбанковидни цветове, които имат силен приятен аромат. Разположени са в плътни или рехкави гроздовидни съцветия и са различно оцветени - бели, жълти, розови, червени, сини и пр. Добре развитият зюмбюл трябва да има най-малко 12 цветчета на цветоносното си стъбло, които може да достигат и до 50. Листата са широколинейни, сочни, лъскави, на върха слабо заострени. Народите от Западна Европа са го внесли от Западна Азия преди повече от три столетия и веднага са започнали да го подобряват. Днес съществуват множество соротве, отличаващи се от оригинала с едрите си съцветия и цветове и нежните и разнообразни багрите – сини, виолетови, бели, розови, морави...
Цъфти от края на март до май. Достига 20-30 см височина. Зюмбюлите дават семена, но се размножават по вегетативен начин – чрез отделяне на дребните луковички. При някои сортове обаче размножаването става твърде бавно, понеже се образуват много, но дребни луковички. Затова използвайте малка хитрост – преди засаждането цепнете дъното на старата луковичка кръстообразно. Засаждането трябва да стане през есента. Зюмбюлът не е придирчиво цвете – той може да расте и на слънчеви места, и на полусянка. Добре е луковиците му да се изваждат всяка година след прецъфтяването и веднага да се засаждат на ново място, като се заравят с около 12 см пръст. След засаждането разхвърляйте върху насаждението едра слама или листа от дървета. Те ще ги предпазят от измръзване през зимата. Освен като градинско цвете, можете да използвате зюмбюла и за получаване на цвят вкъщи още през зимата. Съвет на градинаря: Пазете зюмбюла от силните обедни лъчи! Като се образуват дъщерни луковици (детки), те се отчупват внимателно и се съхраняват отделно. Детките цъфтят обикновено на втората-третата година, когато се садят в лехи.

Нарцис (Narcissus) е от семейство Кокичеви. съставен от 60 вида, произхождащи от умерените райони на Централна и Западна Европа, Западна Азия, Северна Африка. В нашата флора не се срещат представители на този род. Много видове от рода отдавна се ценят и се отглеждат като декоративни растения. Създадени са над 12000 култивирани сорта със сложен хибриден произход, обединени под наименованието Narcissus x hybrida hort.
Нарцисите предпочитат слънчеви или леко засенчени места. Не понасят варовити и заблатени почви – идеално се развиват на рохкава песъчливо-глинеста почва, наторена с прегорял оборски тор. Растенията се нуждаят от обилно поливане без задържане на вода в почвата, особено след цъфтежа, защото тогава в луковицата се залага бъдещият цвят. Засаждането на луковиците трябва да става през втората половина на септември до началото на октомври, тъй като тогава започва началото на вегетацията след летния покой и под повърхността на почвата започва да расте нивият летораст. С настъпването на отрицателните температури растежът спира и се възобновява рано напролет. След цъфтежа през април – май листата се запазват още известно време, фотосинтезират, натрупват резервни хранителни вещества в луковичните люспи. През юни листата засъхват, корените също и растенията навлизат в период на покой. Първото подхранване с минерални торове се прави при настъпване на вегетацията, второто при появата на цветоносното стъбло и третото в края на цъфтежа. В началото по-интензивно е азотното торене, а след това калиевото и фосфорното. Поливките през вегетацията спомагат за увеличаване височината на цветоносното стъбло, удължават периода на цъфтеж и образуването на по-едри луковици. Нарцисите се размножават лесно чрез отделяне на новите луковички, които зацъфтяват на втората, третата година. Бебетата се отделят от майчината луковица през втората половина на лятото; в края на лятото по-големите се засаждат по-дълбоко, а малките по-плитко. За разлика от лалетата и зюмбюлите, нарцисите могат да останат до 5 години на едно и също място, без това да се отрази на цъфтежа и развитието им.

Поливане: Умерена нужда от вода

Името на това познато и обичано цвете идва от гръцката дума за перла. Може би защото дребните цветчета на дивите маргаритки изглеждат като разпилени по поляните бисери. Или заради изяществото и бодростта, които излъчва тази истинска перла в градината.Маргаритката принадлежи към семейство Сложноцветни. Естественият й ареал на разпространение е в Европа, най-вече Средиземноморието, но е пренесена и успешно натурализирана в Америка, Австралия и навсякъде, където климатът не е прекалено суров. Родът включва тревисти многогодишни и едногодишни растения с характерни съцветия - кошнички. Цветчетата по периферията са едри, бели, розови или червени, а в центъра - миниатюрни и златисто-жълти. Размерите на съцветието варират според вида и сорта от 1 до 10 см. Сред маргаритките има и дребосъчета, и доста едри цветя. Листата са събрани в прикоренова розетка, цветоносите са безлистни и многобройни.Маргаритките не са взискателни. Развиват се най-успешно на леки, богати на хумус, добре дренирани почви. Задържането на вода е вредно за тях. Студоустойчиви са, листата и пъпките се запазват под снега. Предпочитат откритите слънчеви места, но понасят и лека сянка. Нуждаят се от редовно, но умерено поливане и периодично подхранване. Цъфтежът започва през април-май, най-обилен е през първата половина на лятото, но ако не се допусне засушаване нови цветове ще се цъфтят чак до есента.Ако искате да цъфтят продължително и с пищни цветове, премахвайте увехналите съцветия.
Маргаритките се размножават със семена, резници и делене на растението. Първият метод е най-лесен. В 1 г се съдържат 6000 семена, които запазвят кълняемостта си в продължение на 3-4 години. Засяват се през май-юни, след месец-два растенията се засаждат на постоянно място с разстояние 15-20 см между тях. Истински обилен цъфтеж може да се очаква на втората година. Деленето и размножаването с резници се използват, когато целта е да се съхранят качествата на даден сорт. За разделяне на възрастно растение най-удачното време е август. Размножаването с резници става през май-юни, използват се странични клонки с няколко листа, които се поставят във влажна рохка почва.
Ценно качество на маргаритките е устойчивостта към болести и бързото възстановяване при своевременно лечение, ако все пак се наложи такова.
Красотата на маргаритката е оценена отдавна - тя се отглежда като културно растение още от древността. Считана е за символ на невинността и чистата любов. Маргаритката била много популярна през Средновековието. От стари времена се е запазил обичаят по цветчетата на маргаритката да се гадае „Обича ме, не ме обича".
Селекцията на различни сортове започнала отдавна - някои от тях са описани още през XVII век. Има маргаритки с прости, полукичести и кичести съцветия. При кичестите малките жълти цветчета в центъра остават скрити до пълното разтваряне на съцветието. Днес тя преживява истински Ренесанс, при това без изобщо някога да е напускала градините. Новите сортове откриват нови хоризонти и многобройни идеи.
Като почвопокривно растение или като класически фон в лехите, маргаритките винаги изглеждат на мястото си. Дори в съвсем необичайни роли като плаващ цветен остров в декоративен водоем - разбира се, засадени в специални съдове, които не позволяват преовлажняване.

Ако нямате водоем, нито дори градина, но харесвате усмихнатите личица на маргаритките, можете да украсите с тях дома си. Засадени в съндъче на разстояние 5-7 см, те ще създадат истинска приказка от зеленина и цветове на прозореца. Разбира се, при положение че поливате редовно, но умерено и не забравяте да ги подхранвате.

Лале (Tulipa) е род покритосеменни растения от семейство Кремови (Liliaceae). Включва около 150 вида тревисти растения, разпространени в Южна Европа, Северна Африка, Близкия Изток и Централна Азия с най-голямо разнообразие в Памир, Хиндукуш и степните области на Казахстан. Лалетата се отглеждат масово като декоративни растения, като повечето култивирани подвидове, хибриди и култивари са базирани на вида Tulipa gesneriana.

Размножават се чрез луковички. Дивите лалета се култивират, за да бъдат отгледани градинските лалета. В продължение на повече от 400 години са добити няколко хиляди сорта лалета. Първите писмени свидетелства за съществуването им датират от IX век в староперсийската литература. Турците заимстват култивирането на лалета от персите. Лалето е пренесено от Мала Азия в Европа през XVI век. Българското название „лале“ произлиза от турски и персийски, а латинската „tulipa“ - от турската дума „тюрбан“. По късно, през 1593 г., французинът Чарлз дьо Леклюз разпространява лалетата в Холандия. Към края на XVI век Холандия се превръща в център за отглеждане на луковични растения, най-вече лалета. В наши дни лалето е национален символ на тази страна. Днес Холандия е най-големият износител на цветя и контролира близо 80 % от търговията с лалета.

Описание:	Сенполия, още известна като африканска теменужка е едно от най-разпространените цветя за дома днес. Тя е много популярна, защото е малка, красива и цъфти целогодишно. Цветовете са деликатни и във всевъзможни форми и цветове. Варират от бяло, розово, пурпурно до синьо и виолетово. Напоследък има цъфящи с два цвята и такива с различни цветове на едно растение. Листата са мъхести и нежни, като могат да бъдат опръскани с бели петънца по края, кичести или прости.
Грижи:	Температура около 20 градуса. Да се полива с мека вода, според сезона, като се поддържа умерена влага. Тори се всяка седмица, през зимата на 3-4 седмици. Противопоказно е да се пръска с вода, защото по листата се образуват кафяви петна.
Място:	Полусенчесто място без пряко слънце. Близо до прозорец през зимата, при температура около 20 градуса.
Размножаване:	Разможаването става лесно чрез резници от листа. Потапят се в чаша, като е добре дръжките на листата да не се допират помежду си. Подходяща температура е над 20 градуса. Коренчета се появяват след 3-5 седмици. След това е добре резниците да се засадят в лека торфена почва. Глинести тежки почви не са подходящи, защото коренчетата загниват.
Съвет на градинаря:	За да цъфти, премахвайте прецъфтелите цветове и подхранвайте редовно. Пресаждайте в рохка хумусна пръст всяка година.

Блатното кокиче (Leucojum) са род многогодишни растения. В България се среща обикновеното блатно кокиче. Родът на блатното кокиче Leucojum включва 12 вида растения. Среща се по мокри, засенчени места и покрай реки, както и във влажни лонгозни гори. У нас вирее в югоизточната част на страната — Бургаско, Сливенско, Ямболско. В този район се отглежда и като декоративен вид под наименованието "гергьовско кокиче", "сазово кокиче", "дремавче", "жабешко лале" и други.

Особености на вида Българско наименование Блатно кокиче Латинско наименование Leucojum aestivum L. - чете се "левкоюм естивум" Природозащитен статут и заплахи Видът не е защитен от Закона за биологичното разнообразие, но е под специален режим на ползване съгласно заповед на министъра на околната среда и водите. Включен е в Червена книга на Народна Република България — том 1 - с категория "застрашен". Описание и разпознаване Многогодишно луковично растение, високо 65 см. Листата линейни, приосновно разположени, 2-6 на брой, широки 5-13 mm. Цветовете 3-7 на брой разположени на върха на стъблото с нееднакво дълги дръжки (снимка 3). Цветът е съставен от шест еднакви, бели, със зелени върхове, дълги 10-15 cm околоцветни листчета. Цъфти април-май. Цветовете излъчват силна приятна миризма. Растението е отровно! Местообитание: По влажни ливади и мочурища и в крайречни гори. Разпространение в България: В България е разпространен в следните фитогеографски район: Дунавска равнина, Североизточна България, Черноморско крайбрежие, Тунджанска хълмиста равнина, Тракийска низина, Западни Родопи, Струмска долина, Софийски район и Витоша. Общо разпространение: Европейски вид. Значение: Растението е лечебно и декоративно. Употребяема част (дрога): Надземните части на растението, които се събират по време на цъфтежа. Съдържание: Съдържа алакалоида галантамин, от който се произвеждат различни лекарствени препарати. Лечебно действие и приложение: Използва се като суровина за фармацевтичната промишленост.